Международният театрален фестивал „Черната кутия” през 2010 или космополитен дух и предизвикателство по време на криза
Светлана Карадимова
Какъвто и да е, изходът от икономическата криза не е да се превърне в културна и духовна. Вместо да служи за оправдание, тя би трябвало да открива нови възможности, особено пред изкуството. Фестивалът „Черната кутия” е една от тях. Съществува въпреки и заедно с прословутата криза. Той е сравнително нов – за първи път се появява през 2007 г. Като всеки млад фестивал е амбициозен. Но не на повърхността, като говори шумно и показно за себе си, а по силата на своята същност. „Черната кутия” преосмисля понятието „международен”. Свикнали сме това да значи национален фестивал с по-силно или по-слабо чуждестранно участие. Не и в този случай. Ще познаете „Черната кутия” по това, че има повече „гости”, отколкото „домакини”. България е само една от многото страни участнички, сякаш по случайност оказала се организатор и заради това – с привилегията да може да показва повече от една своя продукция. Ядрото на програмата обаче са представленията, дошли отвън. И това придава особена аура на целия фестивал. Смесват се в едно усещането за космополитност, чудатост и предизвикателство. И съвсем естествено те са намерили израза си не другаде, а в Пловдив. В Стария град, в бившата европейска столица на културата; там, където заедно живеят различни етноси; там, където се усеща остро нуждата традициите да подхранят новото, за да не се задушат под тежестта си.
Новото в случая са непознатите или не масово разпространени в България практики. „Различният театър”, както гласи неписаното мото на фестивала. Такъв, който не е станал част от тукашната рутина. Неоткритият. Съществуващият някъде другаде. Всяко лято в края на юни „Черната кутия” събира този театър накуп. Тазгодишното четвърто издание показа физически спектакъл без думи, литературен театър, фарс, алтернативно представление с нотки на пърформънс. От колкото повече места, толкова по-добре. Ето я и статистиката за 2010 г.: гостуващата от Германия постановка „Момичето с деветте перуки” беше с режисьор от Иран и драматург от Швейцария; в гръцката компания „Влаклист” единият актьор идваше от Колумбия; а трупата от Израел и без друго е събрана от цял свят. Дори сред българските спектаклиимаше „външен” елемент.
Така например „Едип. Празникът на ослепяването” е копродукция на куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас, но с гост-режисьор (Руслан Кудашов) от Русия. Най-понятният за леко консервативната българска публика спектакъл беше изграден като музикален фарс – лек, ироничен, с познати, но на място използвани похвати, така че всъщност текстът да се превърне от стар в съвременен и от трагедия в трагикомедия.
Действието се развива в Тива, където върлува чумна епидемия. Но за този факт публиката почти не се сеща. Като опитен държавник Едип знае, че зрелището е най-лесният начин да заслепиш и обуздаеш масите. И той се грижи неговият народ (ролята е отредена на публиката в залата) да не скучае. В Тива карнавалът никога не спира. Резултатът е игрови спектакъл с актуално звучене, изпълнен с песни – от рап до джаз, и наситен с цветове – от ярко червено до синьо и бяло (музикалното оформление е на Владимир Бичковски, а сценографията – на Андрей Запорожски). Това не означава, че „Едип” може само да забавлява, нито че винаги успява да го направи.
Това е спектакъл за греховете на човек – към него самия, към близките му. Но се засягат също и теми като манипулирането на информацията, безкритичното приемане на властта, ролята на масмедиите и др.
